През септември Анна Томова-Синтова има юбилей. Връстници са с Гена Димитрова, заедно са били студентки (затова в друг разговор, който ще публикувам, разказва Анна след като Гена си отиде). И, слава Богу, когато закръгли 8-те десетилетия от живота си, тази изключителна прима, със сърце, душа, огромен талант на музикант и рядка интелигентност, ако реши да се обърне назад (въпреки че тя винаги гледа напред) ще види колко музика е изпяла, през какъв репертоар е минала, как е трупала опит в живота си, как е работила с всеки един от музикантите, с които си е партнирала.
Впрочем, преди 10 години тя щедро сподели някои основни фактори и моменти от живота си на артист и музикант. След като продължи да пее и след 70-годишнината си, Томова-Синтова се отдаде на младите. От певица с нейния опит и култура е задължително да се учи човек.
Сега публикувам първо този разказ (разговор с) на Анна. Разполагам с още и мисля да ги споделя по-нататък с читателите на моя блог. Ползата от това да бъдат прочетени за мен е неоспорима.
Да уважаваш таланта си… В изключителната си кариера на оперна, ораториална, симфонична и камерна певица Анна Томова-Синтова е постигнала и това, за което не е мечтала. И днес легендарната певица продължава да работи много, да раздава щедро на младите всичко, което знае. А за пеенето тя знае повече от всеки друг – не само защото е работила с много диригенти, а защото е посягала към различен, често противоположен по специфика репертоар, с най-разнообразни задачи. Затова Анна е известна с изумителната си гласова техника, с тайните за пеенето, които не само знае, но и владее. Запомних една в контекста на нашето музикално битие: „Най-трудното и най-основно нещо в пеенето е легатото. Идват при мен певци с огромни гласове, но „на буци”. Който усвои легатото, пее.” За Анна Томова-Синтова можете да разберете много неща и от мрежата, включително и от личния й сайт. Но споделеното тук от нея бе въпрос на момент и на доверие. По телефона интервюто бе по-дълго от час. Позволих си от него да извадя „парчета монолози” от отговорите й. Така бе възможно да събера повече от словото на Анна, която бе рядко отзивчива и откровена.
Класовете
Тази година лятото бе много интензивно, наситено с работа, независимо от горещините. През юли беше фестивалът в Шлезвиг Холщайн, един фестивал с много силна традиция. Бях поканена за майсторски клас и заключителен концерт. Непосредствено след него дойде завръщането ми в Залцбург на летния фестивал чрез лятната академия при Моцартеума с майсторски клас и пак със заключителен концерт. Премина при изключителен интерес – залата беше препълнена с журналисти и с млади хора. Но най-голямата радост за мен беше, че тези майсторски класове и в Хамбург, и в Залцбург преминаха с успех за младите хора, за тяхното развитие. Липсваха ми, разбира се, гласовете от родна България. Може би това ще стане следващия път, защото тази академия има за цел да осъществи този контакт с мен като една бъдеща традиция. А и аз идвам през декември в България за майсторски клас. Ще бъде отново в Музикалната академия – и това се превръща в традиция. Ще работя с млади абсолвенти и със заключителен концерт в операта.
.За пеенето и професията
Винаги съм пяла. Откакто се помня, съм пяла. Аз съм родена да пея. Майка ми е разказвала, че преди да започна да говоря, съм обичала много самичка да си пея тоновата стълбица и песнички като “Момиченце-кокиченце”. Майка ми беше хористка в Старозагорската опера и всяка вечер бях с нея там. И знаех всички опери почти наизуст. Участвах във всички детски роли. На 6-годишна възраст имах голямото щастие да имам прекрасен учител по музика в Стара Загора с изцяло европейско възпитание – преподавател двайсет години в Пражката консерватория, който подхвана моето музикално образование още от ранно детство. И, разбира се, пеех във всички хорове. Пеенето, пианото, акордеонът са били винаги мои спътници, част от моето човешко развитие. Била съм родена да пея, правя го и ще го правя, докато мога. Това и обещах на маестро фон Караян в последния наш разговор – докогато мога, да пея и да предавам щафетата нататък, на младите.
Никога не съм съжалявала, че съм певица! Никога, никога! Да, всяко нещо има две страни. Този път е много труден, изисква абсолютно отдаване и, погледнато отстрани, лишения. Но аз съм възприемала този живот като моя си живот. Моят път не е бил лесен. На мен нищо не ми е било подарено. И малко съм имала поддръжка. Уповавала съм се най-вече на себе си, на музиката и на семейството си.
Големият певец и артист е този, който не счита, че е в реда на нещата да има талант, а има отговорност към таланта си, респект дори… Да си даваш сметка, че все пак това е един подарък и от теб зависи до каква степен той ще бъде развит. Но… е необходимо и малко смирение, смирение пред това, което имаш да правиш. Не с арогантност и с чувството, че всичко ти е позволено. Аз не съм се стремила на всяка цена към успеха; било е в мен един подтик, един огън, била съм като инструмент на музиката, на това, на което съм се посветила.
Какво най-много ценя у себе си и от какъв недостатък не мога да се отърва? В професионално отношение мисля, че на сцената съм всеотдайна. Има качества, които се отнасят за концертния подиум и качества за самата сцена. И, разбира се, това, че се подготвям стабилно. Но съм прекалено критична към себе си и това е известен недостатък, когато е в повече. В началото си записвах репетициите и си ги слушах, за да видя какво не е станало и да го поправям. Не мога да се примиря с посредственото, ако са допуснати грешки или нещо, което не е било наред. Аз съм и много нетърпелива. И това е нещо, което понякога ми коства много сила и енергия. Но не губя време да анализирам толкова много себе си. Вниманието ми е насочено повече към това, което имам като задача в момента.
Диригентите (освен Караян)
За мен самата бе радост и щастие, че имах възможност да имам творчески контакт с Карл Бьом, този огромен, много голям, типичен немски диригент с всички изисквания на голямата немска диригентска традиция. Бяха неговите последни години. Той беше вече много възрастен. И бях ангажирана първо за Четири последни песни (Щраус) с него в концерти в Залцбург, а след това последва Донна Анна от „Дон Жуан” (Моцарт) – негова постановка. Преживяването бе много голямо. Той е диригент с огромна вътрешна сила, която предава по много своеобразен начин. С него се чувстваш напълно свободен, напълно спокоен и в същото време усещаш как те носи като много силна вътрешна опора. Между другото, Бьом обичаше много България. Преди войната е бил често в България, имал е и концерти, знаеше много добре нашата зала “България” и беше много отворен човек. Той ми предсказа тогава бъдеще, защото аз бях в началните си години – от целия състав на тогавашния “Дон Жуан” в Залцбург (1977) бях най-младата. И следващите години имах спектакли с него във Виенската опера – Ариадна от „Ариадна на Наксос” (Щраус), Графинята от “Сватбата на Фигаро” (Моцарт). Бях наистина много щастлива и много благодарна, че имах този контакт. Между другото, една подробност – неговата първа внучка е от българска майка.
Наистина диригентите в моя живот, извън Караян (с когото, както се знае, бях в непрекъснат творчески контакт до края на живота му) са много. Ще започна с Курт Мазур – още от Лайпциг с Гевандхаус оркестър. Тогава започвах, тогава ми бяха първите изяви с кантати и оратории. След това – Карлос Клайбер, Абадо, Мути, Рикардо Шайи, Волфганг Савалиш е изиграл голяма роля в моето развитие, Бернард Хайтинк, Лорин Маазел, Зубин Мета, Даниел Баренбойм. Като не бива да забравям, че първата моя Маршалка („Кавалерът на розата” от Щраус) беше в Метрополитен и там имах голямото щастие спектакълът да бъде дирижиран от Ерих Лайнсдорф. С Жорж Себастиян съм пяла също. Бих подчертала, обаче, едно име, което не е много известно – на англичанина Джон Причард, който е прекрасен Моцартов диригент, един от най-големите, с които съм имала контакт.
Няма да ми повярвате, но не съм имала конфликт с диригент. Аз съм прочута като певица, която не винаги казва „Да”, винаги е трябвало да бъда убедена – било сценично, било интерпретаторски и музикално, защото тук и режисьорите играеха голяма роля. Но! В моя случай, поне с всичките тези имена, които ви изредих, като до тях, разбира се има още много – Хайнрих Холрайзер, Отмар Суитнер – съвместната ни работа е имала много позитивен характер. Разбира се, имало е дискусии, имало е обмисляне, пробване на нещата. С всеки от тях съм имала много силен контакт. Нещо, на което фон Караян много държеше: да не се чувстваме обвързани само с него. С мен той имаше концерти на всеки два-три месеца – било в Берлин, било във Виена или Ню Йорк, или Токио. Но той държеше да не изискваме от другите неговата интерпретация. Напротив! Той държеше да сме отворени, защото музиката може да бъде интерпретирана по „n” различни начини.
Виж, с днешните режисьори бих имала сто на сто проблеми. Имам пред вид това често самоцелно правене на постановки, които нямат нищо общо с музиката. Аз имах късмет да работя с много хубави режисьори. На първо място слагам Жан-Пиер Понел, най-вече в Моцарт – „Дон Жуан”, Джорджо Стрелер, Аугуст Евердинг, Гьотц Фридрих, самия Караян с „Лоенгрин” (Вагнер) и с „Кавалерът на розата”…Това бяха негови постановки, които той с право обичаше да прави, за да не се чувства като диригент под влиянието на този или онзи режисьор. Или Йоханес Шааф – „Капричио” (Щраус) в Залцбург. Големият режисьор също се съобразява с изискванията на композитора. Нямам нищо против нещата да бъдат модерни, но с фантазия и идеи да постигнеш нещо, което да произлиза от идеите на самия композитор.
Партньорите на сцената
Пласидо Доминго и Лучано Павароти -те са толкова различни! И като характери, и като гласове! Но и двамата, всеки по своему, беше абсолютно погълнат от това, което прави, рядко всеотдайни в изпълнителското си изкуство. С топлота спрямо партньора, с много отношение. Никога със стремеж за самопоказване. Пласидо е рядко вглъбен, абсолютно отдаден, с много силна интензивност изпълнител и интерпретатор, който изцяло чувства нещата според образа. Той подпомага партньора. Това беше и моя черта, която ценяха у мен. Аз обичах да помагам на партньорите си в определени моменти и, така да се каже, да бъдем едно с образите, които сме правили на сцената. Лучано бе съвсем друг. Той беше роденият певец, който имаше много силна харизма по време на пеенето. С Пласидо съм пяла много неща – „Манон Леско”, „Отело”, „Бал с маски” „Тоска”, „Андре Шение” „Лоенгрин”, „Аида”, много пъти. А с Павароти в Метрополитенправих „Аида”, също и в Чикаго, както и „Бал с маски”… Не бива, обаче, като партньор да пренебрегвам Хосе Карерас, въпреки че отиваме към тримата тенори (смее се)… и не са само те. Обичах и с много други тенори да пея… Но и с Карерас имам прекрасна съвместна работа в „Дон Карлос”, в „Силата на съдбата”. Също и с Джакомо Арагал!
Ако говорим за други певци, прекрасен партньор беше Тео Адам, също Джеймс Кинг, Пиеро Капучили. Ингвар Виксел, например, бе прекрасен Скарпия, много хубав баритон… Много са! И за всеки от тях пазя в сърцето си спомен за хубава съвместна работа, прекрасно партньорство. Това са истинските, големите артисти.
Но имам и партньорки, с които особено съм се радвала да бъда на сцената. Това е на първо място Елена Образцова, прекрасна, с един силен порив в себе си, с който истински те заразява. Фиоренца Косото, Лучия Поп – с Лучия Поп имаме много силни съвместни Щраусови изяви. Илеана Котрубас, Агнес Балца, разбира се…Да! Аз обичам своите колеги. В крайна сметка, на едни хал сме и би трябвало даже да не съществуват ревност или сравнения. О, да не забравя Гуинет Джоунс, една певица, която особено много съм ценяла като партньорка, особено в „Жената без сянка” на Рихард Щраус.
Младо поколение иде, те са съвсем други. Съвременното певческо поколение носи друг характер. Което е свързано, разбира се, с епохата, в която живеят и която, с ръка на сърце ще кажа, не е много лесна. Защото няма голямо вдъхновение, защото е повече техническа. Особено ми харесва Йонас Кауфман – прекрасен тенор, Елина Гаранча, мецосопрана. Анна Нетребко, разбира се, прави прекрасни неща, много талантливо сопрано. Ако рекламата е по-малко, бих се радвала, но иначе тя е изключително дарование. Бих назовала тук и нашата Красимира Стоянова – сопран с много хубави качества, с прекрасен глас и със сценична всеотдайност. Гледах я в „Хофманови разкази” (Офенбах) – наред с гласа и голямата музикалност, тя има чудесно сценично присъствие.
Българите
Винаги съм обичала да пея много в България и с много голяма обич си спомням за много съвместни изяви с мои колеги. Веднага бих споменала Никола Гюзелев, с когото още от най-ранните ни, млади години имахме чести концерти заедно. Разбира се, и „Дон Карлос” – и в Япония със Софийската опера, Верди-Реквиема в Париж, в София… Никола Николов – имах голямото щастие едни последни негови спектакли на „Тоска” да бъдат с мен. С него бях също и доста време в писмена връзка около неговата 80-годишнина – много топъл тенор, много хубав човек, затова беше и толкова обичан. Обичах много да пея с Александрина Милчева, с Христина Ангелакова и, разбира се, една хубава творческа връзка с Николай Гяуров, с когото имах във Виена „Евгени Онегин” и много Верди-Реквием – в Япония с Миланската скала, в Париж също… И баритонът Нико Исаков, с когото също се чувствам много добре на сцената. Да не забравя диригентите Руслан Райчев, Иван Маринов и Емил Чакъров, който много рано си отиде, а с него имахме много планове.
Композиторите
Верди е моят пътеводител, с него съм почнала. Аз си го наричам даже „Папа Верди”. Въпреки че съдбата ме изпрати в Германия. Аз нямах привилегията да бъда изпратена да уча в Италия. Моят път беше сред 360 кандидати за сцените на ГДР да бъда избрана за студиото в Лайпциг – като току-що обърнал се от мецосопран в сопран глас. И това беше моят път, за което съм много благодарна. Защото бях изпратена в един град с огромна музикална традиция. Там имаше това клокочещо чувство и усещане на музиката. А в операта имах късмет тогава да работя с Паул Шмиц, който в младите си години е бил асистент на Рихард Щраус. Още като ме чу, каза: „Щраус само мечтаеше неговите творби да бъдат изпълняван от такъв глас!”. Но за мен Щраус беше чужда планета. Това беше нещо, с което тепърва трябваше да се запозная – заедно с диригента Ролф Ройтер, който много ми помогна да поставя „релсите”, по които моят влак след това трябваше да тръгне. А Верди е бил композиторът, който винаги съм пяла. Даже смея да кажа, че това, което изисква неговото белканто, е била в основата и на овладяването на немския репертоар. Разбира се, и Пучини, а Моцарт е отделна глава…Но … да, до Верди бих, разбира се, поставила и Рихард Щраус като нещо специално, което е заело в мен място – като изпълнител и като човек.
След спектакъл
Ами ровя си главата – какво е можело да бъде по-добре и какво – не! Това се върти часове наред. След спектакъл съм заспивала не по-рано от 5-6 сутринта. Борила съм се с това. Пък и певците страдаме много от психозата на настинката, гласът да не ни е паднал. Хора сме! А и аз съм силно емоционален човек… Затова съм търсила баланса, смирението. Но има два вида смирение: смирението като житейски принцип го нося в себе си. Приемам нещата в живота така, както идват, и се стремя да ги посрещам. Но в професионалната ми работа да се смиря? И да кажа: „Е, можеше и така да бъде….!”Това, никога! Никога! Нивото на изпълнението за мен винаги е играло важна роля.
Другата страна на кариерата
Животът на певец с международна кариера е всъщност живот на пътуващ човек. Това е животът, на който съм се посветила, но не само аз, а и съпругът ми. Без негова опора и помощ по никакъв начин сама не бих се справила с цялата тази огромна отговорност. Особено с организацията на пътуванията, куфарите… Естествено, че у всеки човек в основата стои подтикът да живее като нормален, така да се каже. Дъщеричката ми, когато беше малка, винаги казваше: „Мама, нормалните хора правят така и така, ние правим така и така.” Защото при нас, например, не е имало Коледа, Великден, Нова година… Винаги бях на сцената. Възприемала съм този начин на живот и не съм губила много емоции в разсъждения какво би било, ако беше така… Хвърляла съм се в дълбоката вода и съм се сблъсквала с трудностите, с които е бил свързан нашият живот. Леко не е било, по никакъв начин, не! Но в същото време не смея и да го окачествявам като нещо мно-о-ого тежко, много негативно! Винаги съм гледала на нещата с вяра в силата, която ми е дадена. Вярата в Божата сила, да говорим откровено, ми е помагала много. Търсила съм пътища, работила съм над себе си, имам големи интереси към азиатски мъдрости и т.н. И съм стигнала до доста силни заключения, които са ми помагали да виждам позитивната страна на този живот; и колкото може с повече устрем и оптимизъм да гледам нещата напред. И в най-трудни моменти!
Зад стените на дома
Няма да повярвате, ако ви кажа, че аз съм с много голямо удоволствие домакиня. Много обичам да си поддържам къщата. След един концерт на „Сътворението” тук, в България, моя колежка ме попита: „Анни, ти миеш ли съдове, вилици, лъжици, такива работи?” Автоматично ми мина през ума какво представлява Анна вкъщи… Че много си обичам и домашната работа и не само вилици, лъжици и чинии мия, ами с кърпата в ръка обичам да поддържам реда и чистотата в дома си.
Аз много обичам планината и природата. И това е малкото, което си позволявам… не много често, но си го позволявам. Хубави филми понякога обичам. Джеймс Бонд, любителка съм на Джеймс Бонд, но и на Дисни филмите.
Не забравяйте, че съм и майка, и баба. Гледам да смогна, независимо че съпругът ми е винаги до мен и ми помага да бъда що годе добра съпруга и домакиня с много приятели. Аз получавам много от човешката страна с приятелите ми… Трудно смогвам с всичко, а сега вече и с майсторските класове… самата аз пея все още. Непрекъснато съм на пианото и работя. Близо 50 години вече това е моят живот… Приела съм го и го живея с радост.
Вестник “Култура” – Брой 31, 23 септември 2011